По-реалистично изглежда не предизборна коалиция, а тактическо парламентарно сътрудничество след изборите
Новината, че Румен Радев подава оставка като президент и влиза в партийния терен със собствен политически проект, неминуемо разтърсва българската политическа система.
Дори като хипотетичен сценарий, подобен ход пренарежда сметки, стратегии и възможни коалиции.
Един от първите и най-логични въпроси е: възможна ли е коалиция между „Продължаваме промяната – Демократична България“ и нов проект, оглавен или вдъхновен от Радев?
Историческият контекст: от партньорство към дистанция
Връзката между ПП–ДБ и Румен Радев е сложна и еволюираща. Именно Радев назначи служебните кабинети, от които излязоха Кирил Петков и Асен Василев – бъдещите лидери на „Продължаваме промяната“. В този смисъл президентът често е възприеман като политически „акушер“ на промяната след 2020 г.
С времето обаче дистанцията се увеличи. ПП–ДБ пое ясен евроатлантически курс, включително твърда подкрепа за Украйна и интеграция в ядрото на ЕС и НАТО. Радев, от своя страна, все по-често заемаше позиции, които критиците му определят като скептични към военната помощ за Украйна и по-балансирани към Русия. Това ценностно разминаване е ключово при всякакъв разговор за коалиция.
Идеологическа съвместимост: има ли общ знаменател?
На пръв поглед – да. И ПП–ДБ, и евентуален проект на Радев биха се позиционирали като „антисистемни“, реформаторски и критични към модела ГЕРБ–ДПС. Борбата с корупцията, съдебната реформа и нуждата от „нова държавност“ са теми, които биха могли да ги сближат.
Но под повърхността различията са сериозни:
- Външна политика: ПП–ДБ трудно биха направили компромис с ясно заявения си проевропейски и проатлантически профил.
- Модел на управление: Проект около Радев вероятно би бил по-лидерски, по-централизиран, докато ДБ настоява за институционалност и разделение на властите.
- Електорат: Има значително припокриване между избирателите, което прави коалицията рискова – тя може да демобилизира част от твърдите ядра.
Политическата аритметика: нужда или капан?
Възможна коалиция би имала смисъл най-вече при фрагментиран парламент, в който без подобно обединение не може да се състави правителство без ГЕРБ или ДПС. В такъв сценарий прагматизмът може да надделее над идеологическата чистота.
Но тук се крие и капанът. За ПП–ДБ съюз с Радев може да бъде възприет като връщане под президентската сянка и отказ от политическа еманципация. За Радев – коалиция с вече утвърдени партии би подкопала образа му на „алтернатива на статуквото“.
По-вероятният сценарий
По-реалистично изглежда не предизборна коалиция, а тактическо парламентарно сътрудничество след изборите – подкрепа по конкретни политики или мандатна формула в условия на криза. Формален съюз „под един покрив“ би бил труден за обяснение пред избирателите и от двете страни.
Ако Румен Радев наистина влезе в политиката със собствен проект, това ще бъде най-сериозното предизвикателство за ПП–ДБ от създаването им насам. Коалиция между тях не е невъзможна, но е малко вероятна в класическия смисъл. По-скоро ще видим конкуренция за сходен електорат, съчетана с принудително сътрудничество в името на управляемостта.
Ето как биха изглеждали начините по които такава коалиция би се легитимирала.
Ако Румен Радев действително влезе в предизборната битка със собствен политически проект, а ПП–ДБ изберат форма на подкрепа или стратегическо сътрудничество, кампанията неминуемо ще се концентрира около няколко ясно различими опорни линии.
Първо – „Избор без алиби“.
Основното послание ще бъде свеждането на вота до морална дилема, а не до техническа коалиционна математика. Формулата „с кого предпочитате – с Борисов и Пеевски или с Радев“ ще поставя избирателя пред ясен избор и ще изважда от комфортната зона партиите, които разчитат на неясни компромиси след изборите.
Второ – антимоделът ГЕРБ–ДПС.
Без непременно да се назовават директно, Борисов и Пеевски ще присъстват като символи на един изчерпан управленски модел – задкулисие, зависими институции и липса на реална отговорност. Радев ще се позиционира като външен на този модел играч, а ПП–ДБ – като неговият парламентарен антагонист.
Трето – „Президентът, който слезе от институцията“.
Подаването на оставка ще се рамкира като акт на политическа жертва – отказ от защитена позиция в името на активна битка за властта. Това ще изгради образ на лидер, който не говори от висотата на поста, а влиза в реалния политически риск редом с избирателите.
Четвърто – стабилност без задкулисие.
Контрапунктът на досегашните „сглобки“ ще бъде тезата, че истинската стабилност не се постига чрез аритметични мнозинства, а чрез доверие и прозрачност. Посланието ще бъде, че управление без скрити договорки е възможно, дори и по-трудно.
Пето – национален интерес без крайности.
Външнополитическите послания ще търсят баланса между евроатлантическата принадлежност и акцента върху националния интерес. Това ще позволи на Радев да запази собствения си профил, а на ПП–ДБ – да избегнат пряк сблъсък, като фокусът се измести от геополитическите етикети към управленската отговорност.
Шесто – „Не коалиция, а мисия“.
Всякаква форма на съвместни действия ще бъде представяна не като класическа коалиция, а като временно историческо усилие за демонтаж на стария модел. Целта ще бъде да се минимизира усещането за нов компромис и да се подчертае ограничената, целенасочена рамка на сътрудничеството.
В българската политика обаче едно остава сигурно: „никога“ често означава „до следващите избори“.