A какво биха казали Левски, Раковски и Ботев бяха сред нас днес
На 1 ноември България отдава почит на своите народни будители – онези книжовници, революционери, духовници и просветители, които със слово, знание и лична саможертва съхраниха българския дух през вековете. Но дали днес просто отбелязваме една историческа дата, или действително разбираме посланията на хората, на които дължим националното си самосъзнание?
Денят на народните будители не е просто празник на миналото. Той е напомняне, че свободата започва от съзнанието, а един народ може да бъде истински независим само когато умее да мисли самостоятелно.
Историята на самия празник също носи своето послание. За първи път той е честван в Пловдив през 1909 г., а през 1922 г. по инициатива на министъра на просвещението Стоян Омарчевски 1 ноември е утвърден като ден за почит към заслужилите българи. След политическите промени през 1944 г. празникът отпада от официалния календар през 1945 г. и е възстановен през 1990 г. – след десетилетия прекъсване.
Този факт ни напомня колко лесно паметта за определени исторически личности и събития може да бъде поставена в зависимост от политическата конюнктура.
Раковски и неудобната истина за руската политика
Когато говорим за национална независимост, няма как да подминем Георги Стойков Раковски. През 1861 г. той публикува брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която критикува политиката на Руската империя спрямо българското население.
По-късно Захари Стоянов пише в предговора към изданието от 1886 г. думите: „най-големий ни неприятел днес е официалната Русия“.
Това е историческа позиция, която може да ни изненада днес, особено на фона на разпространеното схващане, че всички български възрожденци са възприемали Русия единствено като безусловен приятел и спасител.
Истината е по-сложна. Българските революционери и общественици са правили разлика между подкрепата за освобождението на България и собствените имперски интереси на великите сили. За тях свободата не би имала пълна стойност, ако едно чуждо господство просто бъде заменено с друго.
Левски мечтаеше за свободна държава, а не за нова зависимост
Васил Левски също оставя завет, който звучи актуално и днес. В неговите политически идеи ясно присъства стремежът към демократична република, основана на права и свободи.
В документите, свързани с революционната му дейност, той формулира целта като замяна на „сегашната държавна деспотско-тиранска система“ с „демократска република“.
Левски не се бори просто за смяна на властта. Той мечтае за държава, в която гражданите са равноправни, законът важи за всички и управлението принадлежи на народа.
Това е идея, която трудно може да бъде съвместена с безкритичното преклонение пред която и да било политическа сила или чужда държава.
Какво биха направили будителите, ако бяха сред нас днес?
Разбира се, никой не може да знае какви точно позиции биха заели възрожденците по съвременните политически въпроси. Но можем да съдим за ценностите им по техните дела и писания.
Вероятно Раковски отново би настоявал да не бъркаме приятелството между народите с интересите на имперските политики. Левски би поставил въпроса за истинското народовластие, справедливостта и свободата на гражданите. А Захари Стоянов би напомнил, че историята не трябва да бъде пренаписвана според удобствата на поредната власт.
Те са живели в различна епоха, но са имали нещо общо – не са приемали свободата като празна дума.
Днес България не води борба за освобождение от османска власт. Но продължава да се изправя пред предизвикателства, свързани с политическото влияние, пропагандата, историческата памет и опитите чужди интереси да бъдат представяни като национални.
Именно затова трябва да помним, че критичното мислене не е предателство, задаването на неудобни въпроси не е неуважение към историята, а независимостта не се измерва с това колко силно заявяваме приятелството си с една или друга държава.
Народните будители не са искали от поколенията след тях просто да помнят имената им. Те са искали да продължат делото им – да бъдат свободни, образовани и достойни хора.
На 1 ноември поднасяме цветя, произнасяме речи и си припомняме великите им дела. Но може би най-важното е да се запитаме дали след повече от век и половина сме съхранили смелостта им да отстояваме собствените си убеждения.
Ако днес Левски, Раковски и Ботев застанеха сред нас, щяха ли да се гордеят с България, която сме изградили, или отново щяха да имат нужда да ни събудят?
