Беше се появила от скоро. Разхождаше се край шосето и помахваше на преминаващите автомобили. Шофьорите отвръщаха почти с безразличие. Но имаше и такива, които й отговаряха закачливо. В този участък околовръстният път бе гол и от Витоша редовно се спускаше игрив вятър. Задяваше се със саждените й коси, като ту ги раздипляше гальовно, ту ги стелеше нежно по матовите й рамене.
Когато пак я видя на връщане от работа, стори му се, че леко накуцва. После реши, че е сбъркал. Лицето й бе приятно, с леки азиатски черти. Не, незабелязваше нищо циганско в нея. С лъскавата си, леко мургава кожа, тя си бе направо хубавелка с тъмни карамелени очи и тънки, ясно подчертани устни.
Неговата Марина също бе чаровница, но не можеше да понася слоевете помади, ружове и червила, с които тя постоянно омазваше бялото си лице. Млечната й кожа често розовееше по естествен начин и той умираше да я целува навсякъде и по всяко време .
Отново го бе напуснала преди седмица и както й бе станало навик, нямаше яснота кога ще се прибере. Нейните отсъствия бяха толкова чести, че той вече не бе сигурен дали желае тя отново да се върне. Мислите за Марина ровеха под сърцето му, а спомените го обгръщаха с тягост. Сещаше се за думите на майка си, която в спор с голямата му сестра веднъж бе казала, че ако един мъж легне с една жена, това все още не значи нищо. Но ако един мъж остане с една жена, то това вече говори много за нея. Беше се опитал да заживее с любимата си, но явно това не означаваше нищо за Марина.
Отбивката от пътя, където чакаше и помахваше с ръка жената, водеше към рехава борова горичка. Недалеч се виждаха и строителни фургони, олющени и клекнали върху издъхналите си гуми. Сигурно там някъде кани клиентите си, реши той. По всичко личеше, че тези фургони са отдавна изоставени.
Щом я зърна в крайпътните храсталаци, рязко сви и спря. Чуха се закачливи подсвирквания от автоколоната и от това малко се изчерви. Пребърса капките пот по челото си и въздъхна като човек, примирил се с това, което предстоеше да се случи. Чернокосата отвори вратата на фолксвагена, поприведе се и с усмивка, която просия не само по устните й, но и в тъмните й очи, каза:
- Добър ден! Ще правим ли нещо?
Потта изби отново, този път и по страните му. Пребърса я с тоалетна кърпичка и запита:
- А какво предлагате?
Веднага осъзна, че въпросът му е нелеп. Тя се настани до него. Посочи му един от фургоните, към който водеше черният път, и обясни, че като паркира колата зад него, от никъде нищо няма да се вижда. Така че да не се притеснява…
Преместиха се на задната седалка и той заразкопчава панталона си. Жената привърза смолисто черната си коса на конска опашка, явно за да не й пречи, а матовото й лице грейна. Големите й черни очи се взираха в потното му лице малко състрадателно и както му се стори – с немалко умиление.
– Нали не се притесняваш? – попита тя.
– Не… не се… – смутолеви той.
Жената повдигна блузката си и свежи кехлибарени гърди се полюшнаха под нея. Бяха се уговорили, че може да я целува, да я гали и да й се радва както намери за добре. Тя му беше дала телефона си, а той й обясни, че живее срещу единствената „железария“ в центъра на Панчарево… Жената дръпна дългия цип на поличката си, разтвори бедра и стегнатата плът отдолу го накара да прималее. После легна по гръб на седалката и го придърпа към себе си.
Тогава чу някакво потропване. Тя го дърпаше към себе си, а той се опитваше да се повдигне, за да се огледа. Потропването се повтори. Предните стъкла бяха отворени, а шумът идваше някъде изотзад. Повдигна се достатъчно и на задното стъкло, точно срещу себе си видя залепнало личицето на малко момиченце. То беше леко чорлаво, мургаво и също така с искрящи мастилени очи. Почукваше по стъклото с юмруче и очакваше да му обърнат внимание.
Жената също се повдигна и като го видя, в зениците й бликна гняв. Прикри леко гърдите си, а детето простена през сълзи:
- Плаче, мамо… бебето плаче!… И баба я няма…
И тогава от втория фургон едва-едва се чу нещо като бебешко бърборене, нещо средно между плач и радостни възклицания…
Той се къпеше в пот. Желанията му станаха разнопосочни. Дръпна панталоните и ги закопча. Жената смъкна задното стъкло, на което бе залепнало личицето на момиченцето, и извика истерично. Току след това от някъде изскочи възрастна жена със забрадени коси. Изфъфли нещо, грабна детето и го понесе на някъде.
Извади цели петдесет лева и й каза да си прихване уговорените тридесет.
– Но ние не сме правили нищо! – възрази жената.
– Няма значение…
– Съжалявам!
Тя нагласи набързо дрехите си, изскочи от колата и хукна към фургона.
Докато маневрираше, за да излезе на околовръстния, забеляза, че зад втория фургон гореше огън, на който бе сложена тенджера. Мъж на средна възраст седеше край нея и разбъркваше с черпак съдържанието й. Наблизо, в кафявата пепел се въргаляха няколко полуголи момченца и момиченца. Бебето се бе умирило. Когато потегляше, стори му се, че мъжът му помаха.
Още стискаше петдесетачката. Протегна ръка през прозореца на колата и я пусна. Лекият ветрец я поде, а дечурлигата се спуснаха през треви и храсталаци да я гонят.
Щом излезе на асфалта, телефонът му звънна. Беше Марина. Каза, че тази вечер ще се прибере. Гласът й бе доста безизразен. Отговори й, че това си е неин проблем. Добави още, че не е сигурен дали ще си е вкъщи.
Когато малко преди полунощ леко залитайки отключваше портата на бащиния си дом, забеляза неясен силует. Някой бе приклекнал и опрял гръб в оградата. Личеше, че е жена, но не беше сигурен дали е Марина…
Разказ от Христо Красин