Любомир Петкашев пресъздаде брилянтно образа на честния до болка добряк Начо в „Пътят на честта“. Толкова добре, колкото може да се случи, само ако и в живота си актьорът е такъв типаж.
Начо стана бързо любимец на зрителите, какъвто със сигурност е и Любо Петкашев за своята публика, особено пък след този разговор, наситен с разтърсващи емоции и факти за живота му.
Броени дни преди големия финал на „Пътят на честта“ един от най-големите любимци в сериала – Начо или Любо Петкашев, е повече от откровен пред нас.
– Ако се върнем към момента, в който взехте сценария за първи път в ръцете си и видяхте какво се случва в отношенията между Бонка и Начо, какво си помислихте?
– Истината е, че още щом прочетох само една страница, сякаш се получи нещо като любов от пръв поглед с Начо. Някак веднага го усетих и почувствах. Като че ли това е ролята, която много отдавна съм чакал без да го осъзнавам.
Отвличане, две убийства и финал в „Пътят на честта“! СНИМКИ
Аз съм си представял, че играя нещо подобно – не точно Начо – а различни ситуации, в които виждаме, че той попада сега. Представял съм си ги и дори съм плакал… без да имам никакъв сценарий пред себе си.
– Кое ви е разплаквало в тези представи?
– Представял съм си разни тежки ситуации и съм се вълнувал така, сякаш са истини. Ще ви призная нещо – харесват ми по-потиснати персонажи, смачкани, страдащи. Но да не ме разберат погрешно – не обичам да има такива хора в живота, но такива типажи са ми интересни да ги играя. Хора с мъка и страдание в душата.
Усетих, че Начо е точно такъв – смазан човек. Синът му беше убит, после Бонка психически го довърши с това, че изгони снаха му и внучето му.
– Но в последните епизоди все повече виждаме как Начо оказва съпротива на Бонка – проявява твърдост в позициите и решенията си… Ще ни изненада ли с още нещо във финалните епизоди?
– Така е, но напълно нормално, защото човек не е никога еднопланов в живота си. Както се вика, дори и смачканият човек в един момент може така да избухне, че да помете всички.
Когато нещо се случва, то те променя и вади от теб неподозирани реакции. Когато на един добър човек му посегнат на внучето или на детенцето на улицата, ще се хвърли и ще го видиш в съвсем друга светлина.
А дали Начо ще изненада още… (въздъхва) Това е хубав и труден въпрос. Изненада за зрителите със сигурност ще има, но не мога да кажа каква е. Може да е неприятна, а може и да не е…
Хората все така сме настроени, че очакваме доброто винаги да побеждава, някой да дойде и да оправи положението, да спаси, когото трябва, а злото понякога надделява и в живота.
– Когато има усещане за напластено зло, всеки очаква дори една частичка добро, която да внесе по-светли нюанси в ситуацията…
– Така е, разбираемо, особено пък, когато злото е толкова явно и в такива драстични дози. В случая Бонка е много проклет характер и за нея не е трудно да върши нон стоп лоши неща.
Аз съм си представял много пъти същите ситуации от сериала, как биха се развили по друг начин в реалния живот. Много често така се вглъбявам в образите, които пресъздавам, че в един момент те наистина оживяват.
На мен не ми се случи да изиграя Начо, аз станах Начо наистина… Репетирам денонощно онова, което той стаява в душата си.
Мисля като него и се държа като него дори и извън снимките. Той просто много ме грабна. Страдах заедно с него и даже в един момент се стигна до толкова голяма крайност на вътрешното изживяване, че ние с Бонка имахме един период, в който се намразихме и извън снимките.
– Сериозно?
– О, да. Почти не си говорихме. Подминавахме. Пренесохме сюжета от сериала в реалността. После, разбира се, се оправихме, но това е моментна емоция, която те владее и няма как да й избягаш. В един момент на Начо просто му се дощя един по-сериозен бунт да направи, но той се съобразява с това, което е написано за него в сценария.
– Такова дълбоко превъплъщаване в образа не води ли до емоционален, а често и до психически преразход?
– Изисква се много наистина, но се оказва двустранно… Хем ти взима много енергия, хем те зарежда по неповторим начин. Окриляващо е усещането, когато постигнеш спойка в собствената си представа за образа и започнеш да го реализираш така, сякаш си ти самият. Няма изтощаване – взима ти много, а всъщност ти дава повече.
– А как приемат тези ваши крайни вглъбявания в образите близките ви?
– В случая с Начо за тях няма кой знае каква разлика, защото аз и в живота съм си горе-долу такъв. А и иначе вече не се стряскаш, защото отдавна са ми свикнали.
Много пъти, докато стоя в кухнята, например, защото много обичам да готвя, си репетирам на глас. Нужно ми е да се чуя как звуча, защото целта, която гоня, винаги е да звуча максимално естествено и правдоподобно.
– Какви реакции имат хората навън към вас, най-вече разпознавайки един от любимите си образи на Начо от „Пътят на честта”?
– Хората много харесват Начо. Поздравяват ме, а често ми изказват и съжаление заради Бонка (усмихва се) Има и такива, които директно ми казват какво трябва да направя с Бонка, да не я търпя, да я размажа дори (смее се).
Наскоро ми се случи дори, докато пътувам в трамвая, на ум да си репетирам дадена сцена. И така се бях унесъл в другия сюжет, че в един момент очите ми са се насълзили, хората, които седяха отсреща аха да ме попитат дали имам нужда от някаква помощ (усмихва се).
– А какъв сте в живота – по-експресивен, какъвто сте в нашия разговор, или по-вглъбен в себе си, какъвто е Начо?
– Интересен въпрос. В реалния си свят приличам много на Начо с тази разлика, че когато се наложи в дадена ситуация, реакцията ми като съпротива е възможно да е по-силна.
Характерът ми е по-силен, особено ако ми се е случило преди това много да търпя нещо. Но така е в живота – който дълго търпи нещо, в един момент избухва много лошо, защото е натрупал повече барут в себе си.
– Какво може да ви накара да избухнете?
– Някаква наглост. Това ме вади извън равновесие. Например, когато става дума за политическа наглост, много се изнервям. Просто ми се е случвало дори да чета вестник и така да ме хване яд, че да го смачкам и захвърля настрани.
Това, което наистина ме кара да избухвам са моментите, в които виждам, че се вършат лоши неща от хора, които трябва да се борят с тях!
Да вземем този пример – бандитът е лош човек, но кой трябва да е против него? Полицията! Но когато полицаят му сътрудничи, това два пъти повече ме вбесява, отколкото самият бандит. Или пък някой, който трябва да се бори с корупцията и е назначен за това, да бъде най-корумпиран?! Има нещо много нагло в това!
– Преди години вашият син пострада лошо, беше пребит от трима непознати на улицата… Така и не стана ясно с какъв мотив?
– Трима млади бандити от „Люлин” го нападнаха… за забавление.
– За забавление??!
– Да! Абсурдно е, но е факт. Черпят се в някаква кръчма и тръгват да си търсят някой, за да се проявят. Синът ми не беше единствен. Бяха трима в центъра, един от който наш популярен хорист, с когото се засякохме в „Пирогов”. Просто са търсели да си проявят героизма.
– За тази работа има боксови зали!
– Съгласен съм… Но, уви. Тяхната гледна точка е различна. Сбиват се, пребиват за нищо, ей така. В техните бандитски среди това са положителни точки, активи.
– Успяха ли да ги заловят?
– Единият, който беше пълнолетен, влезе в затвора. За другите двама нямам представа какво е станало.
– Имаше ли някаква психологическа травма в сина ви след това случай?
– О, аз много се притеснявах именно за това, да не би случайно да се отключи нещо. Един ден го попитах, докато бяхме в приятелска актьорска компания в едно заведение, дали има нещо остатъчно от тази ситуация, а той ми отвърна така: „Не, напротив, това ме прави по-силен!”
– В личен план знам, че сте щастливо женен и то от много години, и за да е така, съпругата ви със сигурност не прилича на Бонка?
– (смее се) о, да, не прилича. Женени сме от ’82-ра година насам. Но то не е и лесна работа, това са 37 години все пак (усмихва се). Но жена ми има огромна любов към децата, към снахите, изобщо не е като Бонка. Но това е, което крепи и нас – любовта и възможността да я даваш, защото не всеки я има.
– Не ви питах за театъра, който също е голяма любов. Там има ли роля, която все още чакате да ви се случи?
– Вече надали, аз съм на 65 години. Имал съм много роли, по-цветните на младини. По наше време имаше задължително разпределение след завършването. Така аз се озовах във Враца, където изкарах 11 чудесни години с роли, с любов и много емоции.
През последните 10 години пък, съм в Народния театър, където тези емоции продължават.
Иначе на младини, ролята, която ми донесе най-голямо удовлетворение, беше в пиесата „До трети петли” на страхотния руския режисьор Василий Шукшин. Приказка за Иванушка Глупака, който бива изгонен и пратен да донесе бележка, че е умен.. и да се върне до трети петли. Беше малко като сатира на социализма и на живота като цяло.
Изумително представление, с жив оркестър на сцената, с танци, с невероятна игра! Руската култура е абсолютен връх, световен, поклон!
– За финал – какво следва за вас след „Пътят на честта” в телевизионен аспект?
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: Блиц